Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.05.2008 08:58 - Моят път...
Автор: evaeva Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4462 Коментари: 2 Гласове:
1



Тъжно е да започваш нещо с "имало едно време...", пък и нали трябва да живеем в настоящето? Някога си дадох обещанието, че един ден ще заведа някого на единствения път, на който някога съм била.
Дълго време вървях сама по него, понякога се появяваше някой, който искаше да върви с мен - е, аз го отвеждах до пътеката и го оставях там - сам. Никой от тях не заслужаваше да се спъва в остри камъни и в изгнили клони заедно с мен. Никой от тях нямаше да разбере защо вървя именно по този път. Никой нямаше да разбере колко прекрасно е чувството да погледнеш назад и да видиш, че си се справил. Никой от тях нямаше да разбере тихата усмивка по устните ми, защо главата ми е гордо изправена, никой...
Често ми се случваше да поглеждам встрани. От едната страна на пътя беше светло, а от другата - тъмно. Там бяха и добрите, и лошите неща, които бях направила през живота си. От ляво виждах усмивки, радост и спокойствие, а от дясно - мъка, изкривени в зла гримаса лица и омраза.
Един ден вървях под палещите лъчи на слънцето и срещу себе си видях сянка. Внимателно се приближих и те видях. Бях готова да те прогоня, защото това е именно моят път и място на него има само за мен - нали никой не бе достоен за Пътя ми... Погледнах те с яд в очите, после изразът им се смени с изненада, а накрая с усмивка. Слънцето засия още по-силно. Беше ме страх, но ти подадох ръка и те поведох напред. Показвах ти както радостта, така и скръбта; както усмивката, така и злобата; както спокойствието, така и омразата.
Постепенно се стъмни, ние приседнахме край пътя, вплели ръце като доверчиви деца. Когато луната зае мястото на слънцето, ти положи глава на земята и потъна в Морфеевите прегръдки.
Гледах те усмихната няколко безкрайни мига, а после се обърнах назад, бавно се изправих и се върнах в началото - там, където реших, че това е моят път и аз винаги ще вървя по него. Видях всички, останали на кръстопътя в началото - погледнах лицата им, които молеха с погледи и протягаха ръце към мен. Отминах ги бързо, сякаш извиняваща се за нещо, което не е по моя вина. Тръгнах обратно, погледнах встрани и видях как дарих първата усмивка на един случаен човек, последнах на другата страна и видях как за първи път нараних. Лицето ми ту се усмихваше, ту се обливаше в сълзи, но продължавах да вървя... към теб. Видях се обичаща, видях се и мразеща, видях се в чужди легла, видях се в родния си дом, където всички бяха щастливи, видях се ранена и раняваща, видях се, видях се...
Неусетно съм стигнала до теб. Не си помръднал и изглеждаш като малко бебе - дори ми се струва, че ухаеш като него. Прегръщам те и започвам да ти разказвам - ей така - без да спирам нито за миг, а луната озарява лицето ми. За нищо не съжалявам - нито за раните, които са ми нанесени, нито за тези, които аз съм причинила. Не съжалявам за болката, за шамарите, за чувството за безполезност, за болезнената самота, за измамите дори. Съжалявам само, че досега те нямаше на моя път. Съжалявам само, че не зная докога ще останеш. Но коя съм аз? Коя съм аз, че да те съдя, да изисквам, да питам? Коя съм аз, че да те виня за миналото, за допуснатите грешки, за всичко останало? Как да те виня, когато аз самата съм допускала хиляди грешки, когато хиляди пъти са ме убивали и съм убивала? И двамата ще допускаме грешки и оттук насетне.
И какво от това? Аз съм тук, ти си тук... заваля... а ние сме сами и нищо друго няма значение.


Тагове:   път,   Моят,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. evchet0 - Чудесно е - поздрави !!!
02.05.2008 10:49
Чудесно е - поздрави !!!
цитирай
2. evaeva - Благодаря адашке....:)))
02.05.2008 11:50
Благодаря адашке....:)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: evaeva
Категория: Лични дневници
Прочетен: 51051
Постинги: 19
Коментари: 17
Гласове: 109
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930