Побеляха ми косите да те чакам. Устните ми - изронени от свиване да не целуват никой друг. Очите ми - от мъка потъмнели да не виждат никой друг. Ръцете ми - изсъхнали от обич да не докосват никой друг. Изпипвам тишината с пръсти и усещам песента си като болка. Не плача - сълзите ме давят. Ликът ти се усмихва отдалече... Препускат мислите - от истината подивели. Косите - знаеш вече - побелели. Душата ми - разбита на парчета - да не обича никой друг...Ей, художнико! Нарисуваи ми душа : душа плаха и невинна, душа скърбяща, душа превита от болка и омраза, душа, пълна с ярост, кървяща от рана дълбока - ранена не от нож и куршум... Ранена от обич !