Тъмно е,мрачно е,вали.....Опитвам се да погледна в мрака....нищо не вижам.......Някой вика.....чува се плач?Тръгвам напред.....и спирам.....Какво е това?Едно малко сърце?Но какво му е,лежи безпомощно на земята и плаче....Приближвам се и го питам „Какво ти е,защо тънеш така в болка?”......И започна малкото сърце да ми разказва  колко голямо е било преди.........и как се е борило за щастието си.....но само шамари срещало е по света..и болка и съзли.......и удар след удар ......и ето го сега кърви........цялото в рани,а няма кой дори да го погали......и ми стана мъчно за това сърце....затичах се да го прегърна,да му кажа,спри недей да си отиваш.....но се спрях.....не можех аз да му помогна...то заключено стоеше в клетка и ме гледаше с надежда,че поне веднъж в живота малко обич ще получи........умря последната надежда....спасение за малкото сърце нямаше вече.....надигам очи....поглеждам нагоре....какво беше това.....та аз се гледах в огледалото.....бях разговаряла с моето наранено сърце........ тихо е,мрачно е,вали,вече никой не вика за.. .... помощ....

Разказът ти ме грабна веднага.Хареса ми това,колко е чист, естествен и така искрен. На моменти напомня на прочувствена тъжна песен. Няма да те питам защо и откъде е тази мъка. Това е излишен и глупав въпрос. Искам да ти пожелая много творчески успехи,вдъхновение и щастливи моменит,които да пресъздадеш. С уважение: Дора Солакова