Ето я! Дръжте я псета такива. Разкъсайте я, направете я на нищо. Ето, давам ви я – душата си ви давам. Ето ме. И мен ви подарявам. Яжте, пък дано се пръснете. Не ме боли от ножа, нито от отровата, а от злобата във вашите души, от приятелските, мили погледи и от долното ви, мазно използвачество. Мразя ви бе хора, псета долни, дето ми се пишете приятели. Мразя ви, а всъщност мразя себе си! Мразя се, защото все съм слаба и наивна. И си мисля „Абе то е само временно. Те ще се оправят, те са ми ПРИЯТЕЛИ!”. Мразя ви бе егоисти жални, дето все ви съжалявам. За какво?! Затова, че нямате сърца, че сте все чревоугодници, че живеете напук на другото нещастие?! Мразя ви, задето скрито ми се подигравате, задето все ме подминавате, когато съм ненужна никому. А опре ли ножа ви до гърлото от лиготии ще се разтечете като мастилото. Мразя ви бе тъпи, гадни, долни, озверели псета. На ви. Дръжте. Айде довършете ме. Или не?! Още съм потребна май?! Ах, как искам да ви мразя, да ви ненавиждам, да ви стъпча, ей така, да скачам върху вас. Да ви заболи. Макар и мъничко да усетите как при мен боли от вашето невежество, от вашето нехайство. Ах, как искам само мъничко да мога да ви мразя, но не мога-а-а... Мразя себе си ГЛУПАЧКАТА, НАИВНАТА, ДОБРИЧКАТА. Мразя и живота си – затихнал, кален и изстрадал. А-А-Ах КАК ИСКАМ ДА МОГА ДА МРАЗЯ. Но ти проклето, предателско сърце, не си научено да мразиш и напук нещеш. Май ти прави удоволствие да гледаш как се гърча, а?! Все едно. И тебе ще те хвърля на ония псета, дето ми се зъбят пред вратата. Ей ги, на. Преди малко се усмихваха, щото им трябвах, а сега дерат и късат от душата ми, от мен. Ето ме. Дръжте ме псета такива. Разкъсвайте ме, направете ме на нищо. А ти бе?! Да ти! Е ти, дето ме гледаш?! Дето си ме зяпнал. Аре чиба от тука. Приятели вече неща. И тея ме радват достатъчно. Да, да, да. Същия. Към теб се обръщам. Ти, дето ми се хили през цялото време, докато говорех. Смей се, смей се. То и тебе ще стигне...